събота, 17 февруари 2018 г.

"Жената на тигъра", Теа Обрехт


Тази година ми започна с поредица от хубави книги. В интерес на истината миналата завърши също така. Което няма как да узнае никой, защото от известно време не пиша за тях. Понякога си мисля, че е защото мозъкът ми е станал с чорбиста консистенция, тъй като е зает с малки и големи ежедневни неща. Понякога решавам, че блогът е отживелица. Всъщност истината е, че винаги съм правила това за собствено удоволствие, докато не започнах да се ограбвам от него. Не помага и фактът, че всеки път като посегна да пиша за една книга, се сещам, че има още десетина преди нея, които не са получили заслужена публикация и ми се отщява вси. Затова започвам тази година без правила. Ще се чете и пише, каквото ни е кеф и както ни е кеф! Ако това значи хаос от думи и непостоянен обем от мнения... е, няма да е нищо ново за блога. И тъй като е средата на февруари не върви да кажа „нека шоуто започне сега“ и драматично да дръпна завесите. Само ще се подам леко изпод тях и ще ви разкажа за книга, която не ми излиза от ума, от както затворих последната ѝ страница.

Преди години в полезрението ми попадна Теа Обрехт с нейния дебютен роман „Жената на тигъра“. Винаги съм леко скептична, когато става дума за млади автори с дебютни романи, особено в жанра магически реализъм. Над мен винаги тежи мисълта, че за да пишеш в този жанр, трябва да си възрастен мъж с мустаци.


Да, обаче през всичките тези 3-5 ... не зная колко години, не спрях да се сещам за книгата и при последното ми книгопазаруване тя беше между избраниците. Свенливо посегнах към една история, която уж е за Балканите, но не съвсем и уж е за войната, но не съвсем, и уж е за тигъра, но не съвсем. Сега, когато имам всичко това в мозъка си, бих го определила най-просто като една приказка за живота и смъртта, които все се гонят.

Сюжетът започва да се завързва от млада докторка, която току що е научила за смъртта на дядо си - основна фигура в житейското ѝ израстване, а и по някакъв особен начин другар в пакостите. Този мъж ходи винаги с „Книга за джунглата“ в джоба си и разказва истории, които звучат като митология на Балканите. А преплетени между приказките са вечните ни конфликти, между верите и между партиите. Такива сме си, кръвта ни е твърде гореща и едновременно създава противоречия и отказва да се лее в тях.

След прочита на всяка книга се забавлявам с някое и друго позитивно и негативно ревю в GoodReads. Разбира се, не можех да пропусна обвиненията на една сръбкиня, че книгата не е исторически достоверна. На мнение съм, че когато става дума за художествена литература това не е твърде необходимо. Авторката няма претенции за това и дори е избягала от споменаването на реални места и събития по Балканите (вярвайте ми, опитвах се да проверявам многократно). Лошото в случая е не липсата на акуратност от авторката, а непознаването на историята на бившата Югославска Република в мое лице. Затова пък усещането за собственост, за близост на тези приказки – за жената на тигъра, за безсмъртния човек, за ловеца на мечки, историите за запустелите села и суеверията, не пропусна да ме навести.

Главната героиня остана за мен студена и отдалечена, но я познавах и разбирах. А дядо ѝ, ми напомни за някого, само като шепот от далечно минало.

Харесах „Жената на тигъра“ така, както харесах "Голяма риба" на Даниел Уолъс преди време. Така както обичам филма “Big Fish”. Защото ако притвориш очи за малко, ще успееш да усетиш магията на деня.

Аз чаках твърде дълго, за да прочета „Жената на тигъра“ на Теа Обрехт, не правете моята грешка! Можете да си я поръчате веднага от ТУК.

четвъртък, 30 ноември 2017 г.

"Закуска за шампиони", Кърт Вонегът

*напоследък ми се наложи да намаля мартинитата, а се нуждаех от закуска, така че снимката е по-близка до моето ежедневие, отколкото до книгата :)

Помните ли Август? Да, месецът. Беше преди три други. Защото от тогава отлагам писането за книги. Не съм прочела шест библиотеки през това време, така че при правилна мотивация току виж съм наваксала с публикациите. Но пък не ми се ще да се вземам за толкова творческа натура, която ще може да изфабрикува 4-5 минали публикации за месец и паралелно с това да чете нови и вълнуващи книги. Обещавам да танцувам, ако това се случи!! :D

И тъй като е пълен абсурд да подредя книгите хронологично и изрядно в блога и вдъхновението си, ще започна с последната. Явно краят на годината е за Вонегът. Преди няколко дни той имаше Рожден Ден (май от много време пиша този текст) и аз изключително подходящо бях се загубила из страниците на „Закуска за шампиони“. Напоследък загубването ми е като увлекателно мозъчно упражнение. Което ме навежда на мисълта, че мога да сравня тази книга именно с литературно судоку. Сигурна съм, че хората прочели я, ще се съгласят с мен. А онези, които посягат към вестника плахо и с моливче, въобще да не се хващат с Вонегът по мое мнение, не биха останали удовлетворени.

Докато четях втория в историята ми роман на автора, си мислех, че не е най-подходящият избор за начинаещи. Първо, защото със сигурност има препратки от по-раншни романи, които не успях да уловя. Второ, защото Вонегът си прави сериозен... експеримент с читателя (да, "ташак" щях да напиша, но не съм сигурна за възрастта на аудиторията), като разтяга границите му на поносимост към абсурда на реалността. Е, аз обичам да решавам судоку. А и с реалността се разбирам малко повече от преди. Продължавам да не я харесвам, тази общата глобална реалност, но затова пък ежедневно си сътворявам доста симпатична лична такава. Така че в общи линии с реалността сме се разбрали. В този ред на мисли, ако такъв съществува, Вонегът чудесно се вписва в литературните ми вкусове.

За какво се разказва „Закуска за шампиони“, ще попитате вие. Аз ви уведомявам, че нямам никаква идея. И тук без да искам се оказвам безсмислена блогърка. Но какво пък! Може да не зная за какво се разказва книгата, но мога да ви кажа някои неща, които пише вътре... Пише се за Килгор Траут – несбъднат научно-фантастичен романист, който обаче е естествено доволен от това, същият този, който без да иска, спасяваше души в „Кланица 5“. Пише се и за Дуейн Хувър, търговец на коли и най-богатия човек в Мидланд Сити, който един ден напълно се побърква. Ето, в момента, в който пиша този текст и ми идва на ум, че дори името на града е ... бих казала метафорично, но не съм сигурна дали Вонегът не би повърнал, чувайки думата „метафора“, затова само ще си помисля по въпроса. Освен това в книгата Вонегът откровено се намесва изключително нетактично, като тотално съсипва представите за традиционен наратив (моля да ме извините за чуждицата, но ми харесва, звучи професионално). Също мисля, че „Закуска за шампиони“ е антирасистка и антикапиталистическа книга, но и това решение ще оставя на вас.

Ще опитам да заформя заключение на словесния поток с цитат от книгата, който ще ви даде обяснение на всички неща и в края на деня май дава и обяснение за Вонегът като цяло, което още повече провокира четенето му, вместо обратното:
„...реших да се откажа от съчинителството. Реших да пиша за живота. Всички герои ще бъдат еднакво важни. Всички факти ще бъдат еднакво значими. Нищо няма да се пропуска. Нека другите да внасят ред в хаоса. Аз пък ще внасям хаос в реда, което смятам, че успях да постигна.
Ако всички писатели постъпят по този начин, тогава може би непосветилите се на литературния занаят граждани ще разберат, че в заобикалящия ни свят няма ред и че трябва да се приспособяваме към царящия хаос.“

Ако разбира се, страшно сте се вдъхновили от тази публикация, не сте се възмутили от думата „ташак“ и не решавате судоку с молив, значи трябва да прочетете „Закуска за шампиони“ на Кърт Вонегът и можете да си я поръчате от ТУК.

четвъртък, 6 юли 2017 г.

"Книгата на всички неща", Хюс Кайер

Когато искаш да избягаш за малко от една книга, непременно трябва да пишеш за друга. Така душата се настройва в нормалните си рамки, без да се губи и залутва. И това само в случай, че душата ти е неотлъчно свързваща се с четивния процес.

Нали си спомняте поредицата #левитирамсВарнаЛит – да почетем книжки с картинки. По това време прочетох още една книга, която влизаше в проекта ми и за която естествено не ми стигна време да пиша в блога. Но тъй като не смятам, че четенето трябва да се слага в рамки и времеви графици (явно за разлика от душата), сега ще ви разкажа за нея, защото е едно от най-прекрасните попълнения в библиотеката ми.

Иска ми се да създам малък шум около „Книгата на всички неща“ на Хюс Кайер, тъй като този, създал се покрай излизането ѝ, не ми стигна! Едва ли ще ви изненада от кое издателство произлиза тази книжна прелест. „Жанет 45“ винаги ме очароват с рисковите си издания и чудесен външен вид. И тъй като Люба Халева е голяма работа, няма как суперлативите ми да не започнат от там. Люба Халева е голяма работа! Винаги го е доказвала с работата си по книги на издателството, но по мое мнение, ако е възможно въобще, тук е надминала себе си. На толкова прекрасно съчетание от история и илюстрации не съм попадала от „Часът на чудовището“ на Патрик Нес. „Книгата на всички неща“ е представена на публиката като детска книга, но с тези пленителни картини, тя непременно се превръща в сърцераздирателно четиво за възрастни, което ще бъде пазено от изцапани с кал и мармалад детски ръчички.

А и житейските уроци, които откриваме в новелата на Хюс Кайер, ми се виждат по-необходими на възрастните. Децата са родени чисти, с вяра в доброто и с извънчовешка сила да отстояват себе си. Като възрастни обаче губим всичко това. Не зная как става. Някъде там по пътя се случва нещо, което ни счупва. А и с годините ставаме по-крехки, по-лесно се чупим всеки ден. Та затова си мисля, че тази книга ни е по-необходима, за да намерим силното и непоколебимо дете у себе си.

Хюс Крайер успява да побере в една малка книжка толкова големи теми, че направо ми е трудно, а и излишно да започна да ги обяснявам. Може би само ще загатна... Това е приказка за добрите вещици, за глупавите сестри, които всъщност са героите на деня, за красивите принцеси с един кожен крак и ръка само с едно кутре, които трябва да имат замък с ролс-ройс пред вратата, за музиката и литературата, които окриляват и за всички бедствия на Египет, които сполетяват един тъжен и страхлив баща, скрил се под шапката на изкривена вяра. И всичко това във вълшебен превод на Мария Енчева от нидерландски.

Ако искате да си подарите нещо красиво, по случай взет изпит, завършена сделка, личен празник или просто за края на работната седмица, задължително не пропускайте тази книга. После ще ми благодарите! ;)

четвъртък, 29 юни 2017 г.

"Мъже без жени", Харуки Мураками


В епоха, когато всичко може да бъде политически некоректно и всяка група от хора може да бъде малцинство в предела на света, много трудно се пише литература. Това си мислех днес под душа!

Покрай излизането на новия сборник на Мураками, случайно или не, се натъкнах на много критики относно книгите му. Не съм обидчив читател. Напротив, критиката към любими автори ме прави по-любопитна за различните гледни точки. Само едно не ми е ясно, защо за едни герои контекста на времето е оправдателен, а за други този на мястото не е. И да, разбирам всички сексистки обвинения за прозата на Мураками, но писането му никога не ме е обиждало като жена. И се сещам за казуса, който имахме с Хийтклив и Катрин, които макар да намирам за ужасни герои, това не отнема от качествата на една прекрасна книга, а дори прави „Брулени хълмове“ шедьовър. Въобще не налагам Мураками, нито твърдя, че е шедьовър. Винаги съм го обичала по един тих и мелодичен начин, както си представям, че се обича на японски.

И да си дойдем на думата, „Мъже без жени“ е сборник с разкази за обичането. Онва тъжно обичане, което продължава и след като загубиш някого или преди да си го имал, или защото никога си го нямал. Мураками умее да пише за липсите. Има един такъв студен уют (умишлен оксиморон), който винаги ме приласкава, като празен дом, в който мога да поостана. Мисля си, че е много трудно да се пише за любим автор, защото със сигурност вече съм казала всичко, което може да се каже. Да, с Мураками сме имали по-силни и по-слаби периоди, но сме си стари дружки и това си е.

От дете винаги съм харесвала кратките наративи. Възхищавам се на автори, които нямат нужда от 700 страници, за да ме накарат да се вълнувам за героите, да ме внедрят в историите им. Нямам нужда и от милион скапани диалози, стига ми един перфектен. Така че ако някой ден ме осени гениалност, бих очаквала от себе си да съм автор на най-добрите разкази на 21. век. Уви! Гениалността спохожда само най-неочаквано.

Та всъщност там, за където се бях запътила бе, че имах леки резерви към разказите на Мураками, защото в представите ми той е романист. Но не успях да се разочаровам! Да, има по-добри попадения и не дотам впечатляващи опити, но като цяло този Мураками, който познавам и харесвам, пулсираше от всяка страница на сборника. Всъщнот колкото по-напред препусках из страниците, толкова повече се оплитах в истории, които трябваше да доизмисля, да доразкажа. Обичам книги, които провокират изграждането на нови белезникави пътечки някъде из черепа ми. Чудно!

Ако с Мураками сте стари познайници и все още не сте грабнали „Мъже без жени“, можете да поръчате сборника от ТУК.


вторник, 30 май 2017 г.

"Приказки от крайните квартали", Шон Тан


Следващата книга от поредицата ми #левитирамсВарнаЛит, макар също като „Добросъците“ на Никола Райков да е изпъстрена с прекрасни илюстрации, въобще не е за деца. Не, не ме разбирайте погрешно. Не се съмнявам, че децата ще я разберат. Дори съм сигурна, че биха били по-адекватни пред илюстрациите и прозата на Шон Тан от възрастните. Но съм на мнение, че по-големите ще оценят повече многократното разлистване на страниците на това произведение на изкуството, което дърпа ума в различни посоки и си играе с времето и спомените.

„Приказки от крайните квартали“ на Шон Тан е сборник с разкази, въплъщение на меланхоличен следобед за възрастни. Не мисля, че бих могла рационално да ревюирам подобна книга. Абстракцията е лично изживяване, спрямо опита и преживяванията на консуматора на изкуство във всяка негова форма. А отдавна не се бях се срещала с толкова тиха и нежна абстракция.

В илюстрованите книги най-важното е тази амалгама от картина и текст, която не се отдава на всеки. И тъй като изобразителното изкуство не ми е сила, колкото и да се опитвам да възпитавам някакъв вкус у себе си, в края на деня аз винаги се облягам на текста, на думите. Ето защо очакванията ми към такива книги никога не са космически. О, сладка болка на опровергаването! Няма по-щастливо стечение на обстоятелствата от изненадата. Шон Тан успя да задоволи както визуалната ми сетивност, така и нуждата ми от литература и то както изглежда съвсем безпроблемно!

През цялото време докато поглъщах „Приказки от крайните квартали“ у мен прииждаше един Рей Бредбъри вайб. Носталгия по отминали дни и непознати места, по чуждо детство и по своето. Е, сигурно вече знаете колко желязна е връзката ми с Бредбъри. Ето защо малко автори успяват да ми навеят мисли от подобен характер. С лекотата и меланхолията на разказите си Тан успя да ме почерпи с глътка вино от глухарчета.

Иска ми се да поздравя издателство „Жанет 45“ за смелия избор, и Нева, Манол и Кирил Златков за прекрасната работа по книгата. Радвам се, че подобни красотности излизат у нас и читателите имаме възможност да си подаряваме емоции, на себе си или на себеподобните ни.

Защо имате нужда от тази книга!? Защото щях да започна да изброявам любимите си разкази, но трябваше направо да снимам съдържанието. Защото ежедневието ни понякога се случва да е кално и направо да си кажа – скапано, и литературният ескапизъм е спасителна жилетка. Защото някой хора просто обичат книжки с картинки и в това няма нищо лошо!

И така, аз продължавам да чета с #ВарнаЛит2017 и се надявам да видя маси хора на някои от събитията! :)

*изображението е от Facebook страницата на ВарнаЛит


петък, 19 май 2017 г.

"Добросъците", Никола Райков #ВарнаЛит2017


Задава се едно чудесно събитие във Варна – ВарнаЛит!! Изключително съм щастлива, че подобни мащабни неща в литературата се случват и четящите вече не сме периферия на обществения живот. :) Още по-щастлива съм, че ВарнаЛит е с таргет деца и юноши, защото според мен това е правилния начин на възпитаване – с четене!

Затова реших да започна проект в „Левитация...“, който, надявам се, ще успея да завърша до края на събитието (3. юни), и при повече късмет ще се състои всяка година. През следващите две седмици ще се опитам да ви представя няколко книжки с картинки, които добре се вписват освен в детско-юношеската литература и в интересите и естетските вълнения на порасналите. Ще използвам #ВарнаЛит2017 и #левитирамсВарнаЛит в страницата на блога във Facebook и на други места из Интернет. Приветствам ви да се присъедините към мен и заедно да празнуваме, четейки детска литература! Споделяйте и разпространявайте с #ВарнаЛит2017 и #левитирамсВарнаЛит своите вълшебни книжни предпочитания!

Започвам поредицата с един от авторите в списъка на гостуващите - Никола Райков! И преди е ставало въпрос в блога за възхищението ми към книгите-игри от поредицата „Голямото приключение на малкото таласъмче“, насочени към най-младите читатели.

Миналата година в красива премяна се появи новата му книга „Добросъците“ – приказка-игра с художник Мая Бочева. Приказката разказва за Фотьойльонката Фифита, Прахояда Смук-смук и Електрушката Жужка – миниатюрните добросъци, които живеят удома свой собствен живот, когато никой не гледа. Ще трябва упорито да се самоповтарям колко прекрасна е детската проза на Райков на границата с абсурда и колко душеизпълващо е да се чете дори от тъй наречените възрастни.

Като тийнейджър книгите-игри не са били моя жанр, но докосвайки се до „Добросъците“ и предходните две издания за малкото таласъмче, намирам похвата освен изключително забавен, допринасящ към детското развитие. Не се сещам за по-прекрасен начин да се развива въображението, от това детето само да избира историята, която иска да чуе или прочете. Ако щете го наречете детска еманципация! :)

Новото попълнение към забавните приключения на фантастични същества са вълшебните илюстрации на Мая Бочева. Какво като съм на 27, и аз обичам красиви картинки на приказни герои. И честно да си кажа толкова много харесвам тези илюстрации, че от време на време прелиствам книжката, просто за да им се насладя.

И тук ще се обърна към всички родители – подарете тази книжка на умните си и любознателни деца, но и на себе си. Знаете, че ще ви хареса! Покажете им света на Добросъците сега, а после ги зарадвайте със среща със създателя им във Варна. Нека празнуваме с ВарнаЛит! :)

*изображението е от Facebook страницата на ВарнаЛит

вторник, 9 май 2017 г.

"Орисници и фурии", Лорън Гроф


Слушах и четох доста неща за „Орисници и фурии“ на Лорън Гроф доста преди да излезе в България и бях много развълнувана, когато разбрах, че я имаме вече и у нас, с красива корица и благозвучно заглавие. Когато наченах да я чета обаче, веднага разбрах, че далеч не съм наясно в какво се забърквам, въпреки разточителното проучване, което мислех, че съм направила. Всяка страница от тази книга е изненада. Когато дойде ред на неизменната оценка в Goodreads, просто се отказах да дам такава. Седях на една тънка като косъм граница да нямам никакъв проблем с „Орисници и фурии“ и да имам всички проблеми с нея. Затова сега предстои много труден пост!

Книгата на Лорън Гроф е разделена на две части. Първата разказва за едно привилегировано момче, което се превръща в объркан и изгубен младеж след смъртта на баща си, за да намери спасение и упование в една жена. Той я има за перфектна, за ангел сред хората, тя не му противоречи. А за да му се отблагодари за тази презумция, отдава целия си живот на неговото удобство и манията му за величие. Този мъж е Лото и Лото живее на бързи обороти.

Втората част, макар да остава впечатление, че е разказ от името на нежната половинкана Лото – Матилд, всъщност е сбор от парчетата пъзел, които остават накрая и трудно се наместват, но без тях картината е лъжовно почти готова. Тук ни чакат мръсните тайни, недоизказаните неща, тъгата и омерзението. Защото партитата, празниците, величието, красотата са бляскавата страна на монетата, но ежедневието е това, което прави брака. И тук книгата става дори по-добра, потвърждавайки това.

Прозата е многопластова. Има широки възможности за анализиране. Авторката ни дава малки хапки от героите си, за да ги мразим, а после обикваме и отново намразваме. Много ми допаднаха театралните мотиви, вмъкнати в романа. Едно такова присъствие на „хор“ от външни всезнаещи наблюдатели, което се е случвало да ме дразни в някои пиеси, сега много логично се бе наместило в скоби сред текста. В общи линии Лорън Гроф ме впечатли много с идеите си и прекрасното вписване на хилядите теми в едно работещо повествование.

И тук е ред да спомена и проблемите, които едновременно имах и нямах с книгата... Все едно съм имала посещение от Шрьодингер. Като начало, авторката се е опитала да вкара адски много идеи. Ненужно много идеи. Да, направила ги е да работят, но определено можеше да изгради чудесен роман и с половината, дори с една трета. В един момент драмата ми дойде в повече и макар да разбирам смисъла на случващото се и необходимостта да е такова, за да издържи на амбициите на Гроф, бих поокастрила това онова!

Що се отнася до секса, в книгата има доста секс. Казвам го, за да няма изненадани. :) На задната корица „Пъблишърс Уикли“ описват прозата на Гроф като „изтънчено еротична“. Смея да се съглся. Книгата е изпъстрена с красиви и топлокръвни секс-сцени между Лото и Матилд. Има и няколко неудобни такива между други герои, и то предимно неудобни заради житейската позиция, която заемат, извън тях. Така че може би това, което искам да кажа е – внимавайте с четенето на книгата покрай малки деца, възмущаващи се лели и баба ви. Откровено казано, също както и с на места излишната драма, имаше и излишни пикантерии, които можеха да се спестят. И не защото са дошли твърде много, а защото с нищо не са допринесли. Все едно чрез тях авторката просто се фука, че може да пише секс добре.

За книгите, които оценявам високо, казвам „нямаше нито едно излишно изречение“ и „всяка дума си тежеше на мястото“. В този случай не беше така. Но въпреки това мога да оценя литературните умения на Гроф и идейния ѝ потенциал. Ето защо не можах да дам оценка на „Орисници и фурии“. Още не мога да реша дали е един наистина добър роман, или по-скоро е просто добре написан роман с претенции. Нали ме разбирате – Ню Йорк, артистични кръгове, секс наркотици и rock’n’roll.

Безспорно обаче е, че романът се е загнездил в ума ми. Ако искате да се запознаете с дуалистичната природа на героите и да надникнете в своята, можете да поръчате книгата от ТУК.